Време е да довърша онази история с писмата. След като прекъснах кореспонденцията заядливо, по начин, по който човек постъпва в яда си, и след като се успокоих и съжалих, че съм се заяждал прибързано и необмислено (то вълка мож' ли го направи вегетарианец?), реших, че е крайно време да пристъпя към сериозни действия и да се оплача. До какво щеше да доведе това нямах представа, нито пък очаквах нещо добро, но трябваше да направя нещо за собствено успокоение. Написах писмо до директора на департамента, за да го попитам за приемното му време и в уречения ден и час се явих. Бях с още един колега.
Попитахме секретарката, а тя, се поинтересува защо го търсим. Обяснихме й.
- Аз точно за това ви питам, - усмихна се тя - по тези въпроси е по-добре да говорите с директора на програма.
- Работата е там, че ние вече говорихме с нея и не се стигна до разрешение на проблема. - казах аз.
- Говорихте ли с П.? - каза името на стария директор тя и тръгна към вратата на съседната стая.
- Че той тук ли е? - зяпнахме ние.
Тя отвори вратата. П. седеше на бюрото.
- П., - каза тя - ще отделиш ли време на едни твои студенти?
Така катастрофира моето намерение да се оплаквам и подема военни действия. Не, че П. ни каза нещо по различно, но се държа дипломатично. Два от трите проблемни курсове бяха негови. Той потвърди, че ще се провеждат в по-голямата си част дистанционно "тъй като в момента не съм в България". За третия - директорката била писала на онзи световно известен професор от цитирания в кореспонденцията университет в Англия, но той потвърждавайки висотата на своето величие не бил благоволил да й отговори до този момент.
Защо въпреки, че П. не внесе почти нищо ново, този път бях склонен да се задоволя с отговорите? Знам ли. Странно нещо са хората. Може би защото се държа по-човешки. Може би защото вярвах, че като титуляр и основател на програмата правеше нещо реално, а не просто замазваше очите...
Попитахме секретарката, а тя, се поинтересува защо го търсим. Обяснихме й.
- Аз точно за това ви питам, - усмихна се тя - по тези въпроси е по-добре да говорите с директора на програма.
- Работата е там, че ние вече говорихме с нея и не се стигна до разрешение на проблема. - казах аз.
- Говорихте ли с П.? - каза името на стария директор тя и тръгна към вратата на съседната стая.
- Че той тук ли е? - зяпнахме ние.
Тя отвори вратата. П. седеше на бюрото.
- П., - каза тя - ще отделиш ли време на едни твои студенти?
Така катастрофира моето намерение да се оплаквам и подема военни действия. Не, че П. ни каза нещо по различно, но се държа дипломатично. Два от трите проблемни курсове бяха негови. Той потвърди, че ще се провеждат в по-голямата си част дистанционно "тъй като в момента не съм в България". За третия - директорката била писала на онзи световно известен професор от цитирания в кореспонденцията университет в Англия, но той потвърждавайки висотата на своето величие не бил благоволил да й отговори до този момент.
Защо въпреки, че П. не внесе почти нищо ново, този път бях склонен да се задоволя с отговорите? Знам ли. Странно нещо са хората. Може би защото се държа по-човешки. Може би защото вярвах, че като титуляр и основател на програмата правеше нещо реално, а не просто замазваше очите...
Няма коментари:
Публикуване на коментар